ЗЛАТНА РОЗА – 33 ФЕСТИВАЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ИГРАЛЕН ФИЛМ

НЕПУБЛИКУВАН РАЗГОВОР С КРАСИМИР КРУМОВ – ГРЕЦ

Последната прожекция

КРАСИМИР КРУМОВ – ГРЕЦ:  Най-добрите филми са почти безсловесни

Непубликуван разговор с Красимир Крумов – Грец, който е направен през 2010 г., за да бъде предаден на проф. Александър Янакиев във втори курс “Кинознание“ в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов“.

Идвам пет минути по-рано. По-добре малко по-рано, от това да закъснея. Качвам се на асансьора и натискам осмия етаж. Вратата в дясно, в края на коридора е тази към която се насочвам. Позвънявам и веднага ми отваря Красимир Крумов, който изглежда някака забързан и е забързан, защото утре заминава.

Ти си Васи нали?

Настани ме в хола срещу една внушителна библиотека. Донесе ми кашу и сокове. Разговорът започна веднага. Няма да мога да запиша началото и какъв точно въпрос съм му задала, но разговорът започна горе-долу по следния начин.

Аз принудително спрях да снимам осем години. Защото след като направих първите три филма (1989, 1991,1993) трябваше да си изясня това, което става и какво всъщност става: със света, с нас и с тази реалност. По това време имах покани да работя навън, тогава имаше интерес към Източна Европа и към нас, но аз отказвах, защото не знаех какво да снимам. Всичко се промени в живота на фундаментално ниво.

В България ли ?

В България. Ние снимаме в България. Ако едно нещо е значимо ако е универсално то достига и до другите хора, но мен ме интересува това което става тук с мен, със света край мен. Трябва време човек първо да навлезе, а после да се дистанцира. Тогава главният въпрос не беше пари или липсата на пари, толкова колкото липсата на идеи или по-скоро липсата на герои, на Героя чрез който аз да мога да се изразявам. Защото в първите три филма образа на интелектуалеца беше моето алтер его – този в киното, на психиатъра, човека на съвестта, на саморефлексията. Почувствах необходимостта да сменя героя, да разказвам за друг герой и през друг герой да видя света, затова минаха тези години и чак през 2001 г. започнах отново и това се случи след написването на тази книга (“Поезията на киното”), където избухнаха всички тези енергии и любовта ми към киното.

Което е логично, защото поради липсата на герой, всъщност творческият порив е излязъл под аналитично-теоритична форма?

Да, нали знаеш? Избива нанякъде. Всичко е въпрос на енергия и накъде тя ще избие, дали в една любовна история, дали в живота, дали в изкуството, дали в теория,. Ти знаеш, че когато Параджанов е бил в затвора и не са му давали дори да рисува, неговата творчерска енергия и гений избива в колажи. И така времето на тази рефлексия и книгата са една скоба, в която се изля огромно количество товрческа енергия, но паралелно с това аз събирах материал. Живях на село анонимно. Скрих се.  И донякъде този период съществува и до сега. Но не бива много да се говори, камо ли аз да си говоря за мойте неща. Въобще не обичам и въобще не мога.

Въпросът не е  да говорите толкова за самите творби, а по-скоро за това, което е довело до тях. Никой творец не си анализира творбите. При въпрос, примерно насочен към някоя картина на Пикасо, какво означава тя, той какво да отговори?  Но това е проблемен въпрос.

Това е проблем на рецепцията, твойта задача е да работиш в материала със средствата, който умееш и там да се изразяваш максимално истинно и максимално добре.

Оттук изниква въпросът за истинността и реалността.

Да, това е фундаментален въпрос. Трябва да разграничаваме истината, като една категория в съществуването, в битието.и художествената истина. Това са две различни неща, защото художествената истина се изразява чрез художествените средства, чрез материала. Значи, ако искаш да говориш истинно, ти говориш, като един оратор – директно. Когато питат Параджанов, дали неговите филми са измислица, той отговаря, че той доизмисля. Когато вземеш факта в реалния живот, това нищо не е, фактът се изплъзва. Той е неуловим. Медиите имат този проблем. Те живеят с илюзията, че предават репортажно истината т.е. фактите, но в следващия репортаж се оказва, че това не е така и събитието се гледа по друг начин. Трети репортаж – трета гледна точка. Един плурализъм на гледни точки, който е фалшив. Докато художествеността има за задача да претопи реалния факт и да го превърне в художествен факт и оттам той да стане истинен. Между другото много е интересна тази идея на Пазолини, винаги си я спомням, че единственият начин да се доберем до истината е чрез поезията, т.е чрез художествеността.

А киното тогава е…

Киното също, като всяко изкуство трансцендира реалността. Не можеш да я вземеш  така както е защото ако я вземеш така ставаш публицист и реалността става още по-енигматична. Трябва да я трянсцендираш, да я преработиш в нейната истина и тогава може да се получи нещо. Така илюзията на киното е: “Аз снимам живота!”. Това е загадъчно и тук трябва да се внимава. Какво означава “Аз снимам живота!”. Ти трябва да го преработиш, ти първо трябва да си в него, после трябва да му извадиш есенциите и после вече през средствата и през таланта да го пресъздадеш.

В опитите си да се постигне универсална истина, изглежда, че често се достига до еднозначност на идеите, а целта на киното не е ли да показва двузначност или многозначност, както всъщност е в живота?

Това вече за еднозначността е въпрос на стил. Въпрос на почерк. Кен Лоуч го прави по-директно, братя Дарден по друг начин, а Фелини по-иносказателно.

А това съзнателен изобор ли е на режисьора?

Има художествени закони, които или ги рабираш или не. Те не се учат. Това се нарича художествена мяра. Талантът е в това тези закони да са ти вродени. Например трябва да скриваш, да не показваш. Трябва чрез една малка част да разкриеш цялото. Има цяла редица художествени прийоми, които ти ползваш несъзнателно и инситнктивно. Според Иван Петров ръката сама рисува, а окото е само за контрол. Има вроден импулс. Не бива да сливаме науката, където властва разумът, разсъдъкът, принципите и формулите, с творчеството, което е енигма, където посредствеността не може да овладее правилата.

Без връзка ми изиква въпросът за мълчанието и то каква роля играе във вашите филми? Като за пример ще взема последния Ви филм “Светото семейство”, където в кулминационните моменти героите мълчат.

Ако го има бих се радвал, защото аз мисля, че филмът страда от прекалена сюжетност и прекалена вербалност. Ако го има е добре, защото киното е изкуство на мълчанието. Вербалното, както казват майсторите, трябва да е част от шума. Говоренето трябва да е част от цялата тази звукова партитура. С други думи ако превърнеш един филм изцяло в диаложен ти отиваш в друго изкуство. Ние се изразяваме главно чрез изображението, чрез поведението, чрез жестовете и чрез онези белези, които тайното битие оставя върху видимото. Най-добрите филми са почти безсловесни. Има много форми на говор. Много неща говорят, не само езикът. Киното дойде, когато езикът започва да свършва. Кинематографията идва в края на езика, когато езикът вече се е изчерпал. И се появява кинематографията, която се опитва да улови онези “говори” (на тялото, на природата) чрез поведението и психофизическите съответствия. Като снимаш една буря това поражда в зрителя някакави асоциации, някакви връзки се задействат в неговото съзнние и той го свързва това със себе си. Ето тук е мощта на киното. Както казва Бела Балаш, че тайната принадлежи на пейзажа, ритъмът на тълпите. Всички тези неща, които са недостъпни за други изкуства. Говорът е нещо на пети план. Мисля, че “Светото семейство” страда от прекалена вербалност, въобще киното там е малко, за жалост.